Мъглата беше обвила цялото градче. Тя сякаш беше жива и всяваше смут. Никой не излизаше в тези късни часове и всичко беше тихо. Чуваше се само нежното плискане на вълните и в далечината едва се виждаше мъждивата светлина на фара.
Нощта стана още по зловеща, когато мъчителни викове прорязаха тишината. Ако случаен минаващ беше чул, не би могъл да надделее любопитството си, но ето, че в малка къща с почти изкъртена врата бяха мъж и жена, съвсем сами.
- Трябва да отидем в болница, Далия!- изкрещя мъжът, докато пот се стичаше от лицето му.
- Знаеш какво ще ст��не, не можем да рискуваме.
- Не мога да те изгубя... Не и сега, не и в този момент. - сълзи започнаха да се стичат от очите му.
Жената бе прекалено изтощена, изглеждаше сякаш не оставаше много живот в нея.
- Трябва да ги опазиш Феликс, те ще променят всичко.
- Ще ги опазим заедно, ще ги отгледаме заедно... Ще...
- Знаеш, че не ми остава много. - прекъсна го тя - Знаеш, че не съм достатъчно силна.
- Трябва ти болница Далия! Моля те!
Тя нежно докосна бузата му и изтри поредната му сълза. Сега и нейните очи се напълниха.
- Всичко ще бъде наред. Обещавам.
Изминаха часове. Слънцето започна да се показва над хоризонта. Четири напълно здрави бебета спаха спокойно, но тяхната майка нямаше да се събуди. Над тях грижовно бдеше баща им. Сърцето му беше изпълнено с мъка. Толкова му се искаше поне още веднъж да види зелените очи на жената, която обичаше, да чуе гласа ѝ.
Скоро някой отвори вратата и влезе в къщата. Човекът беше висок и кокалест, на поне 40 години. В момента, в който пристъпи в стаята, той разбра какво се е случило. Няколко тихи секунди изминаха, когато бащата взе две от бебетата в ръцете си и ги даде на високия м��ж.
- Пролет и лято. - каза той.
- Сигурен ли си?
- Не, но така е най-добре.
Мъжът погледна към тялото на майката.
- Съжалявам. - това беше единственото, което успя да каже.
- Просто тръгвай, рисковано е да останеш тук дълго.
Той просто кимна и се запъти към вратата. Искаше да се обърне за последен път към своя скъп приятел, но не го направи. Човекът знаеше, че трябва да побърза. Осъзнаваше, че това, което прави го вкарваше в голяма опасност и най-вероятно щеше да умре, но се чувстваше длъжен.
Детски плач срази тишината. Една тъмна и висока фигура се промъкна покрай порутените къщи и скоро изчезна в мъглата.